Фани Ангелова

“Постигналите пълно отречение са освободени от всякакво усещане за двойнственост. Те, Арджуна, не са засегнати от симпатии и антипатии и са свободни от веригите на собственото си упорство. Незрелите си мислят, че знание и постъпка са нещо различно, ала мъдрите осъзнават, че всъщност това не е така. Човекът, поел по единия път, ще получи облагите и от двата. Целта на знанието и целта на служенето съвпадат – слепи са тези, които не умеят да проумеят това.”
Бхагавад Гита

“Човек забравя, но не се променя”
Йон Барбу

Чест случай в човешката история е най-противоречивите личности да оставят най–ярките следи. Такъв е случаят на Ницше, една от емблематичните фигури на ХІХ век. Сред философите Ницше би желал да бъде смутителят на спокойствието, човекът със звънеца, който буди спящите, унищожителят на древните крепости, този, който разклаща моралните устои, убива Бог, руши църковните догми. В известен смисъл той постига успех, затова не е чудно, че мненията за него варират от “Осанна” до “Разпни го”.

Много е писано за неговата висока самооценка, за това как сам той се причислява към категорията на гениите. Ницше смятал себе си за роден психолог, за “призван да бъде психолог и душевед”. Действително, някои от неговите идеи привличат вниманието именно със своята точност, с това, че звучат почти като диагнози.

Естествено, един гений има нужда от могъщ противник, на когото да се противопостави, за да докаже превъзходството си. Проектът на живота му е твърде амбициозен. Той не просто си поставя за цел създаването но една нова философия, проповядваща съвършено нови житейски ценности. Той счита себе си достоен дотам, че да замени учението на християнството с нова, по- висша форма на знание.

Философските търсения на Ницше са ориентирани към формулиране морала на свободния човек, намиращ се на пътя на разрушаването на традиционните ценности. Фалшиви, отживели ценности, които подтискат човечността, личността, а в крайна сметка и самия индивид. Да, християнството е изчерпано, но по- добър ли е свръхчовека, алтернативата, която философът предлага? Не потъпква ли още повече съвършеното излъчване на свръхчовека и без това смазаното самочувствие на обикновените хора? Защото дори робите имат право да сънуват своите красиви сънища, свободни поне за малко от своите господари в ефирния свят на Морфей.

Нихилизмът, атеизмът, отрицанието са многоглавата хидра, чието тяло обхваща едно единствено нещо - желанието да отречеш себе си. Ницше, атеистът, достатъчно добре го е постигнал в съчинението си Götter dammerung или Залеза на боговете. Странното е, че това може да се преведе и като зората или здрача на боговете, което все- пак е въпрос на тълкувание. Атеистът Ницше, богоборец, умира като всеки един от нас, смъртен измежду смъртните. Това е достатъчно основание да смятаме, че и той е грешал.

В голяма част от творчеството си, философът се базира на Nibelungenlied (Песен за Нибелунгите). В един опит за ретроспекция, отправен към блажените времена на викингските нашествия, Ницше говори за брадясали войни без всякакво чувство за такт и хигиена. Свръхчовекът не би трябвало да е брадясал, нито пък да намирисва. Културата, която философът насажда е път от нищо към никъде. Влиянието, което оказва обаче, не може да бъде пренебрегнато. Ясно е защо невзрачният мустакат ефрейтор с радост прегръща идеите му.

Немската философия обгръща един спомен – великата култура на Атина и Рим, претворена в немски език, който, както Кант казва “Ако философията е възможна само на гръцки, то тя е възможна само на немски и гръцки”. Ницше разглежда нещата по по- различен начин – ако философията е възможна, то тя е възможна само на немски. “Критиката на чистия разум” говори за две неща – пантеизма на Ренесанса и монотеизма на Реставрацията. Ницше не се вписва в нито едно от двете. Опитът да се намерят сили в човека, които надхвърлят неговия потенциал, неизбежно прекрачват границата на собствената му същност. Свръхчовекът е митологема. Това, което е нужно да разберем е, че човекът не е плът и кръв, а преди всичко дух и надежда. В този смисъл Ницше донякъде е прав и донякъде греши – часовникарят прави часовници, но веднъж сътвореното има свой собствен живот, неконтролируем от своя създател.

Влиянието, което Ницше оказва върху съвременниците си е неизбежно свързано с думи, неизбежно свързани със сила, както Вагнер с музика, както Хитлер с дела. Само че Хитлер става нарицателно за всичко, което не би трябвало да правим, Ницше става нарицателно за всичко, което не би трябвало да слушаме, а Вагнер- за всичко, което не би трябвало да се интерпретира с песен.

Нихилизмът в индо-арийската култура е евивалента на Ницше спрямо класическите ценности. Философът отрича това, което обича и обича това, което мрази, а от всичко остава едно “може би”.

Обикновено разговорите по такива теми се заключават в разсъжденията какво трябва да правим и кое е СТОЙНОСТНОТО в разискваната материя.
Много по-рядко, обаче, коментираме какво ни пречи да правим нещата по верния и истински начин.

Има едно правило в човешките взаимоотношения, и то е: Не прави на другите това, което не би искал да ти правят на тебе.
И като че ли това изчерпва нещата…
Но аз не бих се съгласил с толкова ОПРОСТЕНОТО разбиране за взаимоотношения.

Взаимоотношенията с околните е преди всичко личностно отношение към тях.
То може да не се проявява в злоупотреби, като лично вмешателство в живота на другите, натрапване на идеи, манипулиране, злобни прояви на нетърпимост и прочие лошотии.
Личностното отношение би могло да е просто една вътрешна нагласа в човека да “вижда” околните по “удобния” за Егото начин.

Например отношението би могло да е:

1. Хората за мене са тълпа, не по-различна от стадо овце
2. Човек е същество, което винаги можеш да употребиш като купувач на своите ценности
3. Всеки човек е потенциален враг в постигането на моите стремежи
4. Мога да ползвам всеки човек, по всякакъв начин, в постигането на целите си.
5. Не ме интересува никой…
6. ….

Бихме могли да изредим много подобни отношения и дори да минем в полето на “доброто отношение”

Интересното е, че всеки човек, поставяйки в себе си едно отношение към околните, неминуемо отделя себе си от тях.
Един вид, нашето отношение е преградата между мене и останалите.
Дори и в най-мекото си отношение, човек третира останалите, като нещо способно да бъде преоформено и доведено до неговото лично разбиране

Така всяко личностно отношение към останалите може да се определи като вид агресия.
Човек в същността на своите взаимоотношения е АГРЕСОР, стремящ се да превземе другия и да го оформи в своя познат калъп.

Ако сте стигнали до този извод, ще видите хаотичната основа, на която стоят човешките взаимоотношения - всеки дърпа към своето разбиране, макар в някои случаи това да е едва забележимо.

Първият стремеж към взаимоотношения се проявява в човешкия инстинкт за самосъхранение.
Първата и основна проява на този инстинкт е ИСКАМ.
В началото, неосъзнат, този инстинкт идва в плача на детето, който винаги значи ИСКАМ.
ИСКАМ вода, ИСКАМ храна, ИСКАМ удобство, ИСКАМ спокойствие, ИСКАМ внимание…
Родителят дори не се и замисля, че това са първите му стъпки във взаимоотношенията с неговото дете.
И както детето действа инстинктивно в тези първи стъпки на контакт с околните, така и родителят инстинктивно отговаря на “агресията” на своето дете.
Действайки инстинктивно, родителят не се и замисля, че неговите първи отговори в тези взаимоотношения родител - дете са най-важните за бъдещият живот на детето му.
Практиката да се отглежда дете по книга е най-отвратителното нещо, което може да се случи в едно общество.
Поставяйки книгата пред себе си, родителят къде съзнателно, къде не, измества онова нещо, което е най-животворящото в човешките взаимоотношения - Любовта.

В книгата пише, че детето трябва да се храни в определени часове, и това вече изхвърля от родителя загрижеността, когато чуе детският плач: “А, не му се яде, щото не му е време, ами просто му се играе… Ама не е добре да се държи на ръце, защото лошо се свиква…”
Книгата вече е направила своя пробив в отнемането на нуждата да проявим Любов към детето.
“Ама нали от любов към детето и за негово добро ползваме книгата?” - ще кажат някои.
Да, но тя стерилизира родителската любов до толкова, че родителят почва да търси добро за детето си в страниците й, а не в себе си.

Това, разбира се, е груб пример, но всеки родител може да намери за себе си достатъчно примери за подобно мислене и отношение към собственото дете.
А колко пъти сме проявявали раздразнението си от детския плач и капризи…?
Колко пъти нашето лошо настроение е висяло над тях, изпълвайки ги с обърканост, страх, безпомощност…?
И всичко това ние поднасяме на децата си като наше лично отношение във взаимоотношенията си с тях.
Така децата ни растат по книга, в детската ясла, в детската градина, на училище, в университета, и колкото и да се залъгваме, че даваме достатъчно от себе си, един ден стигаме до извода, че сме давали по-малко любов, отколкото амбиция за правилно възпитание и образование, което идва от амбицията ни за сигурност в живота, но в никакъв случай не идва от Любовта, казваща: зачитай равния срещу тебе.
Защото нашите деца никога не са ни били равни.
Те винаги са били нещо по-ниско от нас… Нещо, което трябва да се съобразява с нашата воля, защото тя е тази, която води в ДОБРО.
И когато детето израства под волята на родителя си, защото “това е добро”, много естествено е да стане негово подобие.

Така нашето отношение, употребено във взаимоотношенията ни с децата, извайва наши подобия.

Колко родители се сещат да бъдат Приятели с децата си?
Но не да се правят на приятели, а да са Приятели.

Често казваме, че децата ни били попаднали на лоши приятели, и се опитваме да ги насочим към по-добри.
Но не се сещаме, че най-добрият приятел, който те могат да имат, и който би могъл да им влияе най-положително, сме ние.
Вместо това, родителят се мъчи да НАПРАВЛЯВА детето си с авторитета на управник.
И в метода на управника често присъства суровият език, или тежката ръка.
…Сигурно понякога се налага да сме сурови в напътствията си (макар боят да няма оправдателна причина), но колко пъти след нашето сурово държание сме поискали прошка от детето си за своята грубост?
Колко от нас са направили това, макар и с оправдателното обяснение пред своето дете, че в онзи момент се е налагало да използваме суровия метод на строгия език и принудата?
След като сте се опуснали да бъдете груби, или сте били принудени от обстоятелствата, не се притеснявайте да поискате прошка от детето си. То ще ви разбере. Това ще е най-приятелската постъпка, и ефектът от нея ще надмине стотици пъти успехът на вашия суров родителски авторитет.

Има едно нещо, което родителят трябва да знае:
Обичайте детето си, не с грижата за утрешния му ден, а с Радостта от днешния.
Това е Любовта, от която детето ви има нужда.
Всяка пропусната секунда да се радвате на детето си, и да се радвате заедно с детето си, е това, което вреди на него и вас.

Излизайки от взаимоотношенията родител-дете, и поглеждайки към тези с нашите съседи, приятели, колеги и случайно срещнати хора, ще забележим, че нашето умение да се проваляме във взаимоотношенията си се е превърнало в наша същност.
И макар за някои от вас това да изглежда пресилено казано, бих ви посъветвал да се обърнете не към тефтерчето с големите провали, а към всекидневните ви дребни проблеми в общуването с другите.
Именно тези дребни проблеми са атмосферата, в която живее човек.
Големият провал е инцидентен.
Той ни връхлита, остава своя траен отпечатък върху нас, и отминава.
Най-вече след такива големи провали, човек си задава въпросите за своето умение да общува, и търси техните отговори.
Но в дребните всекидневни проблеми, човек незабелязано подминава несериозния конфликт с колегата, недоразумението със съпругата, несподеленото от децата и така създава около себе си атмосфера на нестабилност.

Животът е в дребните нещица.
Навикът да сме недоволни от обслужването в кафенето, да се подсмихнем саркастично на колегата, да избъзикаме будалата… създава в нас едно отношение на несподеленост с околното.
Защото ако не приемаме околното с чистотата на Любовта, ние и не очакваме да бъдем приети с Любов.
Не харесваме колегата, но знаем, че и той не ни харесва (или имено за това не го харесваме), не се усмихваме на съседа, но и не очакваме усмивка от него, държим се високомерно с подчинения, но той пък ни мрази и ни завижда…

В един момент се получава парадоксът, че изгубил Радостта на чистите и светли взаимоотношения, човек започва да се РАДВА, че другите му завиждат, че се страхуват от него, че го мразят като висшестоящ, че му се подмазват, и прочие мръсотия, плувнала в блатото на лицемерното и вулгарно взаимоотношение между хората.

Да, съгласен съм, че описаният вариант не е валиден за много от нас.
Но в дребните си детайли, никой от нас не е пропуснат.
Имаме приятели, но много често се чувстваме обидени от държанието им.
Обичаме някого, но в себе си имаме критична дума и за него.
Критичната оценка не е нещо, което би могло да затъмни взаимоотношенията, ако не я ползваме като гвоздей с който да забием на показ нечия слабост.
Всеки има петна, но петното върху ябълката не я прави по-малко вкусна и желана от нас…
Приемайте човека в неговата цялост.
Не го раздробявайте на “добри” и “лоши” нещица, защото така несъзнателно създавате под-личности, с които различно се отнасяте.
Една личност не се разглежда като отделни ценности, а като сбор от определени ценности, които изграждат една Ценна Личност.
Всяка Личност е ценна във вашият живот.
Всяка Личност е част от живота ви.
Определяйки някого като “лош”, вие определяте част от живота си като “лоша”, и така сам творите ЛОШОТО с което живеете.
Кой иска да живее в ЛОШО?

Виждайте само Красивото и Доброто в тези, с които сте във взаимоотношения (а и не само в тях)
Така вие творите един Добър живот за себе си и останалите.
Така вие ставате Добър, и поднасяте на останалите едно Добро във взаимоотношенията си с тях.

И светът става по-Добър… без да променяме другите, а променяйки себе си.

—

Препечатано с малки стилови промени от Truden Web Site

Човекът според Корана

И тогава Аллах го попита:
- Колко време спа?
А той отговори:
- Час или минута.
А той бе проспал сто години.

Ислямът винаги е бил основан върху идеята, че творението следва да се подчинява на господаря си. Мъжът на Бога, жената – на мъжа, детето – на жената. Необичайното в ситуацията е, че Богът не изисква нищо. Един груб препис на Тора, стария завет на юдеите и на християнския нов завет не прави нова книга. Преписана книга просто затвърждава стари ценности.

Човекът, най – често свързан с тези ценности, обикновено се асоциира с желанията си. Патриархатът създава поколение, считащо жената за вещ. Върху пластовете от култура мъжът в исляма трябва да докаже своята пригодност. Независимо от това свещеният Коран твърди, че мъжете са длъжни да отдават на жените “необходимата им част” и са в правото си да се разведат, спазвайки правилото от 4-та сура “Развеждам се, развеждам се, развеждам се”. По- интересното обаче е, че много по-старият матриархат дава право на съпругата да се изплюе в обувката на мъжа си, което отново ни връща към Тора. Мъжът, в този случай, добива името и дома на заплютия, много сходен обичай с този на евреите.

Западните култури често подхождат със снизхождение към обичаите на арабския свят. Не трябва да забравяме обаче, че именно на тях дължим цифрите, геометрията, математиката на Авицена (Ибн-Сина), увеличителното стъкло, барута, внесен през Китай и изящната лирика на Омар Хаям.

Съвременната култура счита, донякъде основателно, че отношението на исляма към жените е деспотично. Тези, запознати по- добре с корените и традициите на културата на ислямския свят са съвсем наясно с факта, че това не е точно така. Грешките на западната цивилизация са се наслагвали с векове върху култура, която тя не е разбирала. Аятоласите в Иран или муджахидините в Афганистан просто са допринесли още малко към нашето неразбиране.
В първичния си вид културата на исляма звучи като “Рубаят”:
“Любима, тъй те е изваял небесноръкият грънчар,
Че ако я сравня със тебе, луната няма капка чар.”
Не смятам, че човек който може да каже това (Омар Хаям) е женомразец.

Интерпретациите върху мъжкото самосъзнание, сведени към Корана, са ограничени. Също толкова, колкото интерпретациите, сведени до Библията. Никой няма правото да критикува тези две книги. Неща, които оформят световната история, се наричат факти. Факти, които са не по-малко свързани със създаването на атомната бомба или с войната в Ирак. Коранът ни дава същото – начинът, по който осъзнаваме себе си.

Хрониките твърдят, че Мохамед е забранил на мъже и жени да ядат свинско месо (обяснимо е, предвид температурите в пустинята), също така е забранил консумацията на спиртни напитки, при това с изричното условие, че ако капка вино падне в кладенец, то той трябва да бъде затрупан с пясък, а ако върху него израстне трева, овците не трябва да я пасат. Е, вярно, злите езици твърдят, че Мохамед, който страдал от слаб стомах, повелил последното след едно препиване с вино и последвалата го ужасна нощ.

Само че Мохамед никога не е отричал правото на човека да бъде сам себе си и да се бори за правото си на съществуване, погрешно интерпретирано в ръката на Джихада (Фатима, Али, Хасан и Хюсеин и Мохамед – показалеца), промиващ мозъците на мъже от изток и запад с идеи, които не трябва да се следват.

Връщайки се към началото, една книга препрочетена, виждаме човека, вярващ в христянство или ислям, търсещ себе си без шанса да открие нещо повече. Този човек е заспал в съня на безбройни векове, но когато се събуди той открива факта, че е спал само минута или час. Този човек сме ти и аз.

Jaguar
Николай Киров, съавтор

“Актуално” е една от чуждиците в Български език, която е много “актуална”.
Ползваме я навсякъде в смисъла на “модно”, “действащо/въздействащо в момента” или “под внимание”.
Всъщност в корена си “actual” чуждицата означава “действителен, истински, (сега) съществуващ, настоящ”, и ако не ползваме някоя от тези Български думи, то е защото влагаме друго значение в чуждицата “актуално”.

Но мисълта ми започна от Културата и “актуалното”.
В този момент от Българската Култура парите са най-актуални от който и да е период в Българската история.

Реклама, реклама, реклама = пари, пари пари… даже ако да е за сметка на културата и моралните ценности на народа.

Как иначе бихме могли да обясним присъствието на горната картинка в Интернет изданието “Актуално”?
Как би трябвало да свързваме голия задник с новинарското издание “Актуално”?
И не се ли притесняват издателите му, че подобна пошлост вреди на Българската култура и морал?

Иначе задникът си е добър, но поставен на грешно място, носи грешни асоциации и оформя грешни морални и интелектуални разбирания.
А моралът и интелектът са в основата на една култура.

1. Увод

Единствената цел на тази работа е да представи и популяризира една неправителствена и непартийна организация, основана изцяло върху частна инициатива, чиято дейност в ролята на културна институция е много по-ефективна от дейността на множество държавни такива. Авторът се надява информацията да обърне внимание на официалните институции върху съществуването на “Прабългарска школа по оцеляване Бага – Тур” от Стара Загора, както и да предизвика интереса на тези, които биха съдействали за разширяване на нейната дейност с финансови или други средства.

Известно е, че липсва цялостна официална концепция за представянето на лицето на България пред Европа и света. Според ратифицираната от България Конвенция за опазване и насърчаване на многобразието от форми на културно изразяване, страната ни се задължава да подпомага подобни инициативи[1]. От друга страна стои въпроса редно ли е подобни инициативи да стават единствено чрез натиск отвън… Какво обаче са прави по въпроса, що се отнася до организации като “Багатур”? Почти нищо, за съжаление.

Със сигурност немалко училища биха завидели на ентусиазма, усърдието и последователността на малките ученици от школата “Багатур”. Както ще се види по-долу, програмата за обучение в школата е единствена по рода си в страната, а в същото време едва ли може да се посочи “по-българско” формирование, с изключение, разбира се на читалищата, но те предлагат стационарно обучение, разделено по интереси, докато в “Багатур” децата получават както комплексни знания, така и сериозна физическа подготовка.

Непознаването на собствената история от най- младите поколения води до формирането на едно общество без самочувствие и без лице, което то да може да покаже пред света. Много деца днес не познават историята, а без да знаеш откъде произлизаш, не можеш да имаш самочувствие. Никой днес не знае, че китайският календар всъщност е български, а много исторически източници доказват, че той е взет от “варварските” народи, живели покрай Китай. Сложносъставните лъкове на прародителите ни днес се наричат “маджарски”, а южните ни съседи се опитват да си присвоят киселото мляко, наричайки го “гръцко”. Могат да се дадат много примери, разбира се, въпросът е какво правим ние, българите, за да защитим достиженията си. Това трябва да се превърне в приоритетна задача за културните ни институции. Съединените щати например чрез изкуство, кино и медии пропагандират “великата” си, едва 200 годишна история. Когато обаче го правим ние, то е дамгосано с печата на “национализма”. “Всъщност национализмът не е нито страшна, нито грозна дума”, споделя в едно интервю основателят на “Багатур” д-р Райчо Гънчев. “Трябва да отново да я измием и да я поставим в своето знаме на развитие. Но ние трябва и строго да я разграничим от националшовинизма, който преследва агресия спрямо околни територии и нации.” [1] От страниците на “Труд” Гънчев призовава:”Нека да потърсим богатството, което все още носим в себе си”. [2]

2. За историята и дейността на школата

Багатур е организация, чиято цел е да възстанови ценностната система на старите българи и да я популяризира сред младежта. Школата съществува официално от 2000 година, но идеята за създаването и се ражда поне 5-6 години преди това. Лесоинженер по професия, Райчо Гънчев дълго търси заместител на младежките организации от типа на комсомолската и пионерската, които обаче не формално, а истински да привлекат вниманието на младите хора и да ги възпитат в дух на родолюбие. Идеята до голяма степен е взаимствана от американското скаутско движение, но системата следва родната ценностна система, като популяризира добродетелите и достойнствата на старите българи[2], техните методи на обучение и начин на живот, като по този начин се получава една уникална симбиоза между скаутските традиции и чисто нашенския читалищен почин. Вече седем години школата събира деца от от първи клас и нагоре, но не отказва прием и на младежи до 25 години. Дисциплините, изучавани там са няколко (ще се спрем по-подробно след малко) – физическа подготовка, родинознание, история, фолклор и култура. Децата придобиват бойни умения, с и без оръжия, знания за природата, умения за оцеляване в тежки условия. Играят се игри, припомнят се празници и обичаи. Понятие за цялостната теоретическа подготовка на обучаваните в школата представлява своего рода духовен праг. Първоначалното придобиване на знание е на базата на лекции, разговори, запознаване с историята и развитието на съответната дисциплина, предмет или занимание и е задължително за всички новопостъпили членове. Това включва:

• Уточняване на историческите корени за появата на българския етнос и държава.
• Тълкуване на духовната и религиозната изповедност на нацията в еволюцията на нейното развитие.
• Опознаване на културните и традиционни фолклорни творби и изяви, традиции и обичаи.
• Изучаване на традиционните български способи за терапия, билколечение и хранителен режим.
• Опознаване на законите за поведение на древните българи към околната среда, дивите животни, ползването и опазването им.
• Упражняване на старите български военно- приложни занимания и игри.
• Издирване на постиженията на всички бележити българи с принос към станата и световната цивилизация.

Гънчев с право твърди, че съвремието отнема на подрастващите досега им с природата, нормалното физическо натоварване и естиствения житейски ритъм. “Всичко днес е добре платено – и секти, и източни бойни изкуства, и наркотици, само и само да докопат децата ни”, казва той в друго интервю за вестник “Труд”. Така основането на школата дава алтернатива на много млади хора. Ето как се обосновават учредителите на тази инициатива:

“Насоките на търсене представляват цялост от опознаване на природата и нейните обективни, вселенски закони, а от там и на самите нас. Плацдармът на тази психотерапия на бъдещето е земята на Българите. Реалността на съвремието отнема на подрастващите досега с природата, нормалната физическа активност и здравия хранителен режим. Свидетели сме на духовна и демографска разруха, болести и лутанията на човешкия социум от най-крехка детска възраст. Изобилстват и злонамерени “благодетели” с непоправими последствия - дрога, нарушен денонощен ритъм, отнемане на мотивация за живот, агресивност, хомосексуализъм, сектантство. Модерният бум от психотерапевтични лечителства, школи и клубове не рядко е прикритие за скрит шовинизъм, заемащ все по-обширни територии у нас. Къде е изхода? Отговорът се крие в нас като Българи, същностното познание за природата и собственото ни духовно и културно историческо наследство. Невероятното разнообразие на форми и цветове, на компоненти и сезони по земите ни, хилядолетните превратности на историята и духовния заряд на десетки човешки общности вложен в нацията ни се кръстосват по уникален начин на Балканите. Това извежда от забвение житейската философия, бит и творчески дадености, традиции и обичаи, качества и еволюционно ниво на българите, и пробужда възможностите ни за интеграция със света”. [3]

Създателят на Багатур, Райчо Гънчев

3. Названието и символите

Названието, както и символите на школата са чисто български, грижливо подбирани и разработвани на базата на историческото наследство, завещано ни от прадедите ни. Произхода на названието е заимстван от древната българска терминология.

Багатурът е войскови командир, началник на войскова част – “бага“. Багатурътпредставлява кастата на воините. Може да се разглежда като синоним на “рицар”, “юнак”, ”самурай”. Обикновено това са феодали на военна служба, тежко въоръжени конници, които са овладели изкуството да воюват съвършено и са доказали това със своя начин на съществуване[3]. Нека проследим по-надолу разработката на емблемата на школата и обосновката за символите в нея така, както са представени в официалния сайт на клуба[4].

3.1 Знакът

Знакът на “Бага – тур”[5] е съвкупност от няколко символа, всеки от които съдържа многопосочни значения и сакрални константи. Основните символи в него са “АЗЪ”-ът от глаголическата азбука и знака на Тангра /Кана/. Чрез езика на символите, които нашите праотци са ни завещали, наред със свещенните български знаци е вложен и образният еквивалент на думата – “бранъ”.

Тълкувянието на създателите му е следното: “Знакът на Кана, т.е. на водача в материалния свят е въплатен в изявата на орловите криле - разперени в горна фаза при излитане. Седемте пера на всяко крило подсказват седемте езотерични стъпала на слизане на духа в материята от дясната страна на зрителя и седемте стъпала на изкачване от материята в духовния свят - лява страна. Огледалния образ и вложените константи в крилата, внушават предстоящо действие и сигурност”[6].

Знакът на Багатур

Присъствието на орловите крила в знака не е случайно, То е продиктувано от закъснялото ни признание към този изконно български символ, заложен в нашата митология, история и материална култура. Орелът е считан за символ и атрибут на върховните вселенски сили. Той изпращал на земята бури и мълнии, гръмотевици и хали.

Двете крила на свещеният орел в знака на “Бага - тур” присъства изнакът на водача - на Кана. Според Л. Димитров “Този български / “погански” / знак се среща тъй често в нашата страна, че с право може да се нарече условно български национален знак. В пределите на днешна България този знак е намерен 170 пъти в 9 вариант.”

Основното съдържание на знака е изцяло в духа на тълкуванието на д-р Кр.Миятев за “чашата”, издигната право нагоре в ръката на Мадарския конник…Хун-ну всякога скрепяли уговорените условия с жертвоприношение и клетва, при която принуждавали своите съдоговорители да пият от обща чаша примесено с кръв и вино…Обикновено за такива случаи те си служели с чаша, приготвена от черепа на някой убит неприятелски предводител”. Свещенният ключ преоткрит от Св. Константин - Кирил Философ, стои в основата на образуването на всички букви, цифри и невменни знаци от Свещенната Азбука на Българската Глаголица. за целта е изписана първата буква-послание, от глаголическата азбука, а именно “АЗЪ”.Бешевлиев го определя като магически
знак и “символ на Тангра”.

Символ на Тангра

Според някои автори значението на този първи буквен знак може да бъде разчетено и като “Азъ съм!”. Такова тълкувание обхваща цялостното еволюционно развите, същността и идеята за бъдещо развитие на българина. “Аз съм ” означава поемане на лична отговорност пред света, предизвикателство към трудностите и вяра във взетите решения.

В знака на “Бага-тур” е вплетен още един символ, идещ от дълбините на азиатското праотечеството на нашата космическа култура – древен йероглиф осъществяващ контакта със света на сенките и пораждащ обединение.

Талисманът

Талисманът се разполага вертикално в двете крила на орела, като по този начин оформя двете хасти, или двата помощника на Кана източния и западния.

В българския език съществува дума която адекватно отговаря на значението на този символ и тя е
талисман. Произхода на този талисман ни отпраща към учението на Лао дзъ. Сочен като мъдрец от Северозападните зони на Китай под името Бо-ян /?/ и допълнен от школите на Конфуций, в стремежа си за проникновение те постигнали преди ХХVI века невъзможното - с йероглифите си реално, на практика, да отварят бъдещето пред съзнанието на човека.

Те създали множество йероглифи, които нямат буквална стойност в писмеността, но според даоистите - тези знаци предпазват, или лекуват, било от болести, уроки, демони, или проклятия. Изписването на знака в символиката на школа “Бага-Тур” е специфично. Той е разработен с вертикална част като заострен кинжал. В горната си част има вписан малък триъгълник, който оформя клюна и лицето на орловия лик. Така “АЗЪ”-ът наподобява стремителния полет на издигащ се нагоре орел, или заплашително надвиснал над недеброжелателите кинжал с кръстна дръжка.

Посоченият талисман в разширен вариант се вписва в контурите на един усложнен мотив, взаимстван от коронованата седем лъчева фибула ползвана от предците по нашите земи. Тя е сложно съчетание на редица символи- зооморфни, рунически и глаголически и е възприета в знаковата символика на организацията. От горе надолу в нея са вписани знакът на “АЗЪ”-а, огледалния образ на змийската мъдрост, както и на тотемния праообраз на елена, лъва и тангристкия знак. Възприет като символен знак в прабългарска школа за оцеляване “Бага-тур”, този знак е назован “Бранъ талисмана”.

Бранъ талисмана

3.2 Редът

Редът на устройство регламентира организацоната структурана школата, взаимствана от древната теократична система в администрацията и войската на нашите предци, и адаптирана в съвременния свят на клубен принцип. Съответния клуб е териториална единица без ограничение във числеността. Същият е изграден от т.нар. “баги” – групи от седем обучавани и един водач – “багир”. Инструкторите по отделните дисциплини носят названието “батир” и съответното звание за степента която притежават. Валиден е принципа на единоначалието.

Доказаните бойни и държавнически успехи на старите българи са били плод освен на тяхната прозорливост и справедлив ред, но и на желязна дисциплина. Този факт прави силно впечатление на всички древни хронисти.

Това е белег за справедливост, доверие и откровеност между водачи и предвождани. Равенството в несгодите, рискът при откритите схватки, щедростта при подялба на имуществото са пораждали уважение и търпимост във взаимоотношенията. Интересното е, че освен жестоката безпрекословност на Кана и боилите, дисциплината е представлявала и вътрешен стремеж към ред и изпълнителност у всеки един член на обществото.

Отклоненията се наказвали жестоко без разлика за сан, роднинство и приятелски връзки. Част от тези принципи са взаимствани при формиране принципите на йерархията и взаимоотношенията в школа “Бага- тур”:

уважение към знаците, символите и реда в школата

? принципа на единоначалието - най-старшия по звание разпорежда за изпълнениена поставените задачи

? личният пример - най- старшия засвидетелствува способностите си, силата и авторитета си при определена ситуация.

***

4. Идейна платформа. Мисъл.

Мисълта за философскотоинтерпретиране и обяснение на идейната платформа е въз основа на българската историчност, национални, психологически и фактически особености, духовна еволюция и езотерика, празнично ритуална система,фолклорни икултурниотлики. Същото е проникнато както в организационната и методологическа структура, така и в подбора и практикуването на дисциплините. В синетзиран вид то се изявява в кодекса, клетвения текст, химнаипразнично-ритуалната система на школата.

Посланието към собствената личност, към околните и вселената е необходима формула за ангажиране същността и “АЗЪ”-а на постъпилите в школата. Ето защо възприетият текст е универсално творение на нашите деди, крепило българския дух в продължение на хилядолетия. Това е част от глаголическата ни азбука, актуализирана и доразработена от светите братя Кирил и Методий .

Помни буквите

В превод на съвременен изговор това послание може да се тълкува по следния начин:

“Помни буквите, учи се да говориш! Добре е да живееш здраво на земята! Защото както вие хора вярно мислете - Той е нашата опора. Изричай словото с твърдост!”

В своето ежедневие, постъпилият в школата трябва да се стреми да спазва всички онези правила и норми на държание, които са крепили древната ценностна система на българите. В този смисъл скалата на българските добродетели е очертана от високото им духовно ниво, интелектуалната мощ, физическа целеуструменост, евелюционно достигнатите родолюбие, свобода и инициативност.

5. Словото

Из страниците на сайта на школа Багатур:

“Словото,претворено в дела, очертавадисциплините, които се преподават в школа Бага-Тур. В тях физическото натоварване се комбинира с придобиване на познания, като цялостната материя се базира на древна българска система. Обучението цели изграждането на подрастващите, които да опознаят собствените си сили и възможности, да се закалят психически и физически, и овладеят агресията. В атрактивен и спортно развлекателен стил се развиват качества, хармонизирани с вселенските закони. Това е път за възстановяване на древната ценностна система на българите. Основните раздели на обучение включват различни занимания, сред които се отличават най-вече онези, които ни родеят с българския корен”. [4]

Български корени

6. Заниманията

6.1 Природа

В тази дисциплина обучаваните се запознават най- вече практически с българската природа - флора, фауна, сезони, явления, следознание, взаимоотношения в екологическите вериги и т.н. Тези практики са обичайно на открито под формата на маршрути. Започва се от по-леки, аклиматизационни упражнения и се достига до високо специализирани действия – издебване, проследяване на терена, ориентиране, прикритие и т.н. Достигането до определена цел – откриване на следа, леговище, гнездо, наблюдение на птица и животно е триумф, след дълъг и упорит труд на сливане с околната природа и опознаване на законите и етиката, валидни за нейните еволюционни нива.

6.2 Оцеляване

Провокираното преодоляване на естествени препятствия в природата – трудни терени, планински реки, снежни преспи, скали и дървета, пещери и нощни походи, палене на огън, нощувка на терена и други са част от обучението в школата. Така се утвърждават качества, които градския човек дори и не подозира, че притежава. Издръжливост и планиране на силите, психическа устойчивост, воля, и закалка. Тук се изпробва и онзи подтик за другарство и себеотрицание, залегнали в ценностната система на древното общество.

Български Умения

6.3 Бойни умения

Обучението в овладяване на бойни умения и похвати върху

основата на източни и наши бойни традиции е един от основните раздели залегнали в програмата на Бага-Тур. Провокацията на този сблъсък с противника “очи в очи” е твърде силен шок за много голяма част отобучаваните. В сравнение с другите спортове, бойните изкуства изискват всеобхватна психофизическа изграденост на практикуващия. Противопоставянето срещу волята, амбициите, уменията и опита на противника в директен сблъсък има разтърсващо въздействие.

Само в такава реална обстановка стават съпоставими тактическото мислене, изобретателността и волята за оцеляване на сражаващите се. Днешният бум на интереса към бойните спортове и умения у нас е само генетически отглас от тези древни традиции, доказани в бойната история на българския народ. Пречупен през свободата и гъвкавостта на българина, той все повече изкристализира във възраждане на забравеното.

Коледуване

6.4 Фолклорни ритмики, ритуали и игри

В този раздел задължително се изучават специфичните фолклорни мотиви - танцови и хороводни и най-вече от към тяхната приложно – сакрална значимост за уеднаквяване на воинския дух, стъпковия подход и координацията при прилагане на бойните техники. Това от своя страна налага доброто усвояване от страна на обучаваните на бита и фолклора на българския народ, неговата празнична система и значението на ритуалите и обичаите в това направление.

езически ритуал “Жертва”

Естествено е за подрастващите да преминат през целия цикъл от запазени старинни игри и забавления на нашия народ, да ги овладеят и включат в състезателен план при своите тренировки. Това също допринася за изграждане на широка българска платформа в познанията за нашия народ и заниманията му.

***

6.5 Животни

Контакта с живите същества, които ни заобикалят в реалната обстановка на природата е нещо твърде рядко за подрастващите. Това е фактор, който пробужда неподозирани емоционални изяви и психически обрати, както и историческа връзка с корените на родовата памет. Благотворността от допира до могъщото оздравително биополе на коня не се изчерпва само с това. Безгласния диалог с животното, интуитивното предугаждане на следващи действия, формиране на взаимно доверие са
неща на които ни учат животните.

Самата езда, джигитовка и пътешествия с кон решават по естествен път редица проблеми на вестибуларния апарат, гръбначни увреждания, полови и урологични смущения. Всичко това се оказва неочаквано, спасително откритие за проблемите на урбанизирания гражданин.

6.6 Природолечение

В тази дисциплина се изучават животоспасяващи и помощни билки, суровоядство и глад, опознаване на гъби и плодове. Закаляване, медитативни и
дихателни техники, култивиране на волеви процеси и преодоляване на страха от болката, дори и от смъртта. Не на последно място цялостният комплекс цели култивирането на качества, като скромност, човечност и любов към околните и заобикалящия ни свят.

6.7 Оръжия

Днес в обезопасен вид много народи са съхранили своето самосъзнание на основата на запазени традиционни практики с древни оръжия като кунг-фу, кендо, фехтовка, стрелба с лък и т.н. В това отношение българите имат неизчерпаем арсенал от собствени древни оръжейни образци, станали за времето си категорични фактори за победи - извитата сабя, сложносъставния лък, бича и аркана, бойните гири и боздугана.

Това води към изучаване на традиции, етика на воинския кодекс, фактология и кавалерство и в крайна сметка до гордостта от националната принадлежност.

В този смисъл в школата се прилагат и похвати с оръжия от кон, което е висша форма на синхронизираност и концентрация, координация и психологическо равновесие. Естестветно до тези нива на работа могат да достигнат далеч не всички и едва след дълги години на обучение и практикуване. Това обаче е залог за нова световна спортна дисциплина - многобой, нямаща аналог в световната практика.

Всичко това, изучавано в един демонстрационен план като форми и движения без стълкновение и двубои, носи освен физическо изграждане и един дълбок смисъл. Опознаването на оръжията и овладяването им, изяществото на демонстрациите и тяхната аткрактивност водят и до едно дълбоко преосмисляне на собствената военна история.

Българка

Българин

7. Дейности и съвместни инициативи

Багатур провежда множество демонстрации из цялата страна, като и ежегодни детски лагери. Може би най-интересното събитие в календара на школата е годишния лагер в базата “Фанагория”, предоставена от историко-етнографския музей във Варна в рамките на националната кампания “Аз съм българче”. Комплексът Фанагория е като че ли най- подходящото място за провеждането на подобно събитие – той
представлява възстановка на прабългарски боен стан с изградени юрти, занаятчийски работилнички, конюшни. За първи път инициативата се провежда през 2006 година и е открита от министъра на образованието и науката Даниел Вълчев. Областната управа, в лицето на Петър Кандиларов също оказва съдействие.

Друго запомнящо се събитие е участието на школата в историческата възстановка на боевете за крепостта Шумен, проведени в чест на годишнината от смъртта на Владислав Варненчик. Мероприятието се проведе с международното участие на 165 бойци от България, Чехия, Унгария и Полша, а сюжетът представи превземането на крепостния град Шумен от от войските на полско-унгарския крал Владислав Ягело. Тук е мястото да отбележим, че ролевите игри набират все по-голяма популярност по света, а във връзка с това възстановките на древни битки на наша територия биха могли да привлекат множество посетители. Нещо повече, подобни събития не само ще привлекат финансови постъпления, но и ще популяризират България и ролята на средновековната бъллгарска държава в икономическия и
политическия живот на Европа, нещо, което на съвременните европейци все някак им убягва.

8. Заключение

Създаването на школата Багатур е продиктувано от повърхностното време, в което живеем. Не е редно българите да влизат в третото хилядолетие със сведени чела, с нерешителност и съмнение в собствените способности. Новото време ражда и нов тип институции. В последните десетилетия сме свикнали да наричаме с това име единствено мастити организации, забравяйки каква всъщност е тяхната изначална роля, а именно – да служат на нацията, като подпомагат, опазват и популяризират културното ни наследство.

Истината е, че писаната ни история е изличавана систематично – горена, крадена и изопачавана, перефразирана в услуга на политики и управляващи. Днес ние не знаем колко от томовете на Златния век гният в хранилища или са част от чужди частни колекции, колко книжнина и изгоряла в манастирите, заедно с книжовниците при верската инвазия на мюсулманството. Именно затова са похвални усилията, с които се възстановяват знанията за нашето минало.

Пак по тази причина създаването и популяризирането на неформални[7] организации и школи не само че не бива да си пренебрегва, то трябва да получи безусловната подкрепа на държавата. Оказва се, че подобни инициативи добиват по-широка популярност от тези на редица институции, финансирани от държавата. Тук не става въпрос за правото на съществуване на някаква си формация, тук иде реч за правото на децата ни да се свържат с корените си, да научат кои са, откъде идват и къде отиват, за да представят един ден пред света лицето на един древен народ, който с достиженията е допринесъл изключително много за развитието на цивилизацията такава, каквато е днес.

Цитирани източници

Всички използвани материали са публикувани в официалния сайт на школата: http://www.baga- tur.com

И още:

1. Тракия Труд, стр.4, 01 октомври 2002

2. Тракия Труд, стр.4, 08 декември 2000

3. Гънчев, Райчо, Прабългарска школа за оцеляване Багатур, 2005

4. Рубриката “Ехо от шаманския тъпан” на Багатур, телевизия Верея, Май 2006

Други източници:

1. Рубриката “Ехо от шаманския тъпан” на Багатур, телевизия Верея, Май 2006

2. в-к “Национална бизнес поща”, бр.42, 2006

3. в-к “Телеграф”, стр.13, 03 октомври 2006

4. в-к “Черно море”, 01 август, 2006

5. в-к “Национална бизнес поща”, бр.34, 2006

“Историите са за битките между онези, които искат да контролират целия живот и тези, които предпочитат сами да направляват съдбата си. Историите са за война, за преследване и отмъщение, за спасявания, за доброто и злото, за пътешествия, за взаимотношенията между хората, за герои и злодеи и за всичко това, което прави фентъзито това, което е днес.”
Иън Ървайн

1. Увод

Предмет на този кратък анализ е вечната идея за паралелно съществуващите светове, за пътуването между тях и за творците, които са ги създали. Бих класирала поредицата “Хрониките на Амбър” на Роджър Зелезни в листа на най-четените произведения в жанра фентъзи, който заема огромен дял от издаваната литература. Всъщност това никак не е случайно. Вероятно причината е, че хората видяха, че научния и техническия прогрес на последния половин век не ги направи по-щастливи, медиите постоянно фокусират върху войните, бедствията, убийствата и другите ужасни неща в живота, а света е станал тъй комплексен, че никой не може да го разбере. Това накара хората мечтаят да избягат от всичко това в един по-различен свят, където героите срещат тъмни и отчайващи заплахи или се сблъскват с вътрешни конфликти и дилеми, но са способни да ги преодолеят със собствените си сили на кураж, благородство, чест, решителност и други хубави човешки качества.
Другата причина е, че фантастичните разкази са стари колкото света. Още от мига, в който човечеството е започнало да разказва истории, понятието фантазия вече е било налице. Това е стара, древна традиция, завещана ни още от преданията, шепнещи се край камината. Това е традицията на приказното, която ни запознава с вечни теми и сюжети като битката на мрака и светлината, възмъжаването и идещото с него опознаване на света…
Една от няколкото водещи линии в жанра е идеята за човека като творец на вселени и съществуването на паралелни светове. Някой би казал, че класическите фентъзи-сюжети, като например този за пътуване в различни измерения вече е клиширан, но този някой е човек, неуспял да усети магията на фентъзито. Именно със своите вечни истории то гарантира оригиналността на авторите, тъй като ги кара да се съсредоточават и да изпипват детайлите в своите книги, от които пък си личи почерка на големия автор.

2. Светът на Амбър

И така, как е устроен светът в “Амбър” на Зелазни? Водещата идея, върху която се гради и цялата структура на поредицата е, че съществува само един “истински” свят – Амбър, а всички останали светове са само негови “сенки” - отражения на неговата реалност, при това колкото по-отдалечени са те от “истинския” свят, толково повече тяхната реалност се различава от тази на Амбър. Наблюдават се деформации, промени, изменения във физичните им закони. Земята, такава каквато я познаваме, съществува като сянка на Амбър, но например барутът, произведен на Земята не може да се възпламени в Амбър. Логично, всеки обитател на Амбър има своите двойници на всяка една от “сенките”. Световете се проявяват с ефекта на концентрични кръгове, образувани в спокойна вода от падането на хвърлен камък. В известен смисъл, подобно на “Алиса в страната на чудесата”, Амбър е разширение на сънищата и мечтите.
Намирам идеята за “истинският” свят, на когото всички останали са само сенки, за особено оригинална, тъй като не се повтаря буквално нито в познатите митологии от древността, нито при някой от безбройните автори, пишещи на същата тематика.

2.1. Светът в старите митологии

В античните митологии, които с право могат да се нарекат подбудители на съвременното фентъзи, съществуват наистина паралелни светове, но те обикновено са само два – светът на хората и светът на Боговете. Светът на простосмъртните и Олимп, светът на хората и Асгард, като светът на Боговете понякога включва малки вариации – Богът на подземното царство владее свое измерение – светът на мъртвите.
За повече от два свята се споменава в учението на нагуалите, там магьосниците от тази линия пътуват до седем различни свята, при които отчетливо изпъква разбирането за отделни реалности, но те са по-скоро паралелни светове, а не сенки на един и същи свят.[1]

2.2. Светът на огледалата

При Луис Карол малката Алиса влиза в отледалната версия на своя свят, където обаче се оказва, че огледални изображения не съществуват и всичко е много по-различно от едно просто обърнато наопаки правило.[2]
В “черната” версия на Алиса – “Коралайн” на Нийл Геймън, един от класиците на британското фентъзи, огледалото е заместено от коридор, който води към друг апартамент в друга къща, досущ като тази на героинята. Но там нещата едва не завършват фатално за нея. Един огледален свят на ужасите.[3] Отново при Нийл Геймън, но в друг негов роман срещаме идеята за два свята, съществуващи по едно време, но в различни пространства.

2.3. Персоналните светове на Ф.Х.Фармър

При Филип Хосе Фармър това е идеята за “джобните” вселени, където всеки свят има своя създател, нещо като виртуална стая в кибер пространството, част от ролева игра. У Фармър създателите на свое собствено пространство – свят приличат на играчи, които с хъса на тийнейджъри се опитват да унищожат малката вселена на противника, ожесточено натискайки джойстика си. Техните светове са създадени с единствената цел да обслужват капризите на могъщи разумни същества. [4]

2.4. Дискът на Тери Пратчет

При Тери Пратчет пък Светът на Диска е едно жизнерадостно и шеговито намигане към вярванията на древните, че светът е плосък и се носи из вселената върху гърба на гигантска костенурка, стъпила от своя страна на гърбовете на четири слона. Блестяща сатира, безспорно, но Дискът е цялостен свят, въпреки, че се споменават няколко негови измерения – занданните измерения, обитавани от страховити “неща” и Пандемониум – градът на демоните.[5]

2.5. Интерпретациите на Холивуд

Странно създадени вселени има и в Холивудските продукции. В “Мъже в черно” например, агентите от службата за контрол на извънземните създават малка вселена в шкафче на летището, а впоследствие научават, че самите те са жители на свят, който за други светове е поместен в метална кантонерка…
В култовата вече трилогия “Матрицата” светът на хората не е нищо повече от бивша човешка реалност, окупирана и владяна през студения интелект на машините. Светове тук не са нито паралелни, нито сенки на основен свят, а представляват чисто и просто компютърни програми, взаимодействащи една с друга според принципите на кибернетиката.
Примери за паралелни светове могат да се привеждат до безкрайност, в това число и някои други произведения на Роджър Зелазни, но идеята за хвърляне на сенки присъства само в “Хрониките на Амбър” и с право може да се нарече негова запазена марка.

3. Творци на вселени

Творците на светове във въображението на homo sapiens заемат особено място. Като че ли те са и първите оформени персонажи в човешкото разбиране за битието, заемащи почетно място в различните митологии още от зората на времето. Боговете – един или много, неизменно присъстват в нашето собствено измерение до ден днешен. Логично, разбира се, веднъж докоснало се до проблемите на ексистенциализма, човечеството с присъщата си любознателност се пита кой тогава е създал света.
В “Хрониките на Амбър” творецът Дуоркин обаче няма нищо общо нито с всемогъщ олимпийски бог, нито със страховития Брама, въпреки, че притежава известна доза от лукавата изобретателност на Один. Дуоркин всъщност е гном, комуто са присъщи множество човешки слабости. Нещо повече, той дори не е бог, а по-скоро същество, малко по-дълголетно от останалите… Да се приписват човешки характеристики на боговете е стара традиция, разбира се, както и някое от децата ти да узурпира властта, заключвайки те на тайно място. Тук обаче има съществена разлика в мотивите за подобна постъпка. Оберон, синът на Дуоркин поема властта не от алчност, а от немай къде – баща му започва да полудява, което му пречи да поддържа баланса между силите но реда и хаоса. Бог, страдащ от Алцхаймер? Елегантна подигравка с определени институции, не ще и дума.

3.1. Създателите у Тери Пратчет

Тери Пратчет разработва същата идея в “Ерик”, без обаче да стига до подобни крайности. Творецът на света при Пратчет е добродушен, леко изкуфял дядка, който с еднакъв ентусиазъм майстори планети, сандвичи с яйце и кресон и от време на време се вайка за някой грешно поставен мегалит.[6]
Пак той развива идеята за направа на планети- светове по поръчка, какъвто е случаят със “Страта”, а в едно от първите си произведения, “Килимените хора” населва един обикновен килим с цяла миниатюрна цивилизация. Създателят на килима е Фрей, които отвреме навреме се опитва да унищожи творението си. Всъщност Фрей е най-обикновена прахосмукачка, но за микроскопичния свят, сгушен сред космите на килима, той е нещо като Брама – създател и разрушител. [7]

3.2. Създатели на собствен вътрешен свят

Паралел може да се направи и с хиндуиската теза за брахман, силата на съзиданието, която може да се ползва за добро или зло, в зависимост от практикуващия я. В хиндуизма се вярва в силата на медитацията, чрез която се добива специална сила и употребата на мантри (свещени молитви), които освобождават натрупаната енергия.

3.3. Повелителите на Фармър

Творците на вселени при Ф.Х. Фармър пък, освен че са смъртни, проявяват вече споменатата инфантилна слонност към разрушение и вмешателство в чуждите дела. Строежът на техните джобни вселени се дължи не на някакви специални лични качества, а на добре пазена древна технология, за изнамирането на която Повелителите нямат никакви заслуги.[8]

3.4. Сънят на белия цар

Луис Карол намеква за присъствието на творец на света по типично британски начин на поднасяне на информацията. Не се споменава кой точно извършва д