Българска Култура?

“Постигналите пълно отречение са освободени от всякакво усещане за двойнственост. Те, Арджуна, не са засегнати от симпатии и антипатии и са свободни от веригите на собственото си упорство. Незрелите си мислят, че знание и постъпка са нещо различно, ала мъдрите осъзнават, че всъщност това не е така. Човекът, поел по единия път, ще получи облагите и от двата. Целта на знанието и целта на служенето съвпадат – слепи са тези, които не умеят да проумеят това.”
Бхагавад Гита

“Човек забравя, но не се променя”
Йон Барбу

Чест случай в човешката история е най-противоречивите личности да оставят най–ярките следи. Такъв е случаят на Ницше, една от емблематичните фигури на ХІХ век. Сред философите Ницше би желал да бъде смутителят на спокойствието, човекът със звънеца, който буди спящите, унищожителят на древните крепости, този, който разклаща моралните устои, убива Бог, руши църковните догми. В известен смисъл той постига успех, затова не е чудно, че мненията за него варират от “Осанна” до “Разпни го”.

Много е писано за неговата висока самооценка, за това как сам той се причислява към категорията на гениите. Ницше смятал себе си за роден психолог, за “призван да бъде психолог и душевед”. Действително, някои от неговите идеи привличат вниманието именно със своята точност, с това, че звучат почти като диагнози.

Естествено, един гений има нужда от могъщ противник, на когото да се противопостави, за да докаже превъзходството си. Проектът на живота му е твърде амбициозен. Той не просто си поставя за цел създаването но една нова философия, проповядваща съвършено нови житейски ценности. Той счита себе си достоен дотам, че да замени учението на християнството с нова, по- висша форма на знание.

Философските търсения на Ницше са ориентирани към формулиране морала на свободния човек, намиращ се на пътя на разрушаването на традиционните ценности. Фалшиви, отживели ценности, които подтискат човечността, личността, а в крайна сметка и самия индивид. Да, християнството е изчерпано, но по- добър ли е свръхчовека, алтернативата, която философът предлага? Не потъпква ли още повече съвършеното излъчване на свръхчовека и без това смазаното самочувствие на обикновените хора? Защото дори робите имат право да сънуват своите красиви сънища, свободни поне за малко от своите господари в ефирния свят на Морфей.

Нихилизмът, атеизмът, отрицанието са многоглавата хидра, чието тяло обхваща едно единствено нещо - желанието да отречеш себе си. Ницше, атеистът, достатъчно добре го е постигнал в съчинението си Götter dammerung или Залеза на боговете. Странното е, че това може да се преведе и като зората или здрача на боговете, което все- пак е въпрос на тълкувание. Атеистът Ницше, богоборец, умира като всеки един от нас, смъртен измежду смъртните. Това е достатъчно основание да смятаме, че и той е грешал.

В голяма част от творчеството си, философът се базира на Nibelungenlied (Песен за Нибелунгите). В един опит за ретроспекция, отправен към блажените времена на викингските нашествия, Ницше говори за брадясали войни без всякакво чувство за такт и хигиена. Свръхчовекът не би трябвало да е брадясал, нито пък да намирисва. Културата, която философът насажда е път от нищо към никъде. Влиянието, което оказва обаче, не може да бъде пренебрегнато. Ясно е защо невзрачният мустакат ефрейтор с радост прегръща идеите му.

Немската философия обгръща един спомен – великата култура на Атина и Рим, претворена в немски език, който, както Кант казва “Ако философията е възможна само на гръцки, то тя е възможна само на немски и гръцки”. Ницше разглежда нещата по по- различен начин – ако философията е възможна, то тя е възможна само на немски. “Критиката на чистия разум” говори за две неща – пантеизма на Ренесанса и монотеизма на Реставрацията. Ницше не се вписва в нито едно от двете. Опитът да се намерят сили в човека, които надхвърлят неговия потенциал, неизбежно прекрачват границата на собствената му същност. Свръхчовекът е митологема. Това, което е нужно да разберем е, че човекът не е плът и кръв, а преди всичко дух и надежда. В този смисъл Ницше донякъде е прав и донякъде греши – часовникарят прави часовници, но веднъж сътвореното има свой собствен живот, неконтролируем от своя създател.

Влиянието, което Ницше оказва върху съвременниците си е неизбежно свързано с думи, неизбежно свързани със сила, както Вагнер с музика, както Хитлер с дела. Само че Хитлер става нарицателно за всичко, което не би трябвало да правим, Ницше става нарицателно за всичко, което не би трябвало да слушаме, а Вагнер- за всичко, което не би трябвало да се интерпретира с песен.

Нихилизмът в индо-арийската култура е евивалента на Ницше спрямо класическите ценности. Философът отрича това, което обича и обича това, което мрази, а от всичко остава едно “може би”.