Българска Култура?

Когато говорим за нещата от живота, за нас е лесно да извадим от книжките най-красивото и най-мъдрото написано по въпроса.
Не в смисъл да препишем, а да се сетим за това, което ни е дадено като морална и духовна ценност от обществото, в което живеем.
И изразът “да се сетим” в повечето случаи е точно на мястото си.
Защото всеки интелигентен човек знае основата, на която трябва да се поставят Човешките взаимоотношения, Духовното израстване, Социалната свобода и прочие морални стойности на обществото ни, но твърде рядко се сеща да използва това си знание.

Обикновено разговорите по такива теми се заключават в разсъжденията какво трябва да правим и кое е СТОЙНОСТНОТО в разискваната материя.
Много по-рядко, обаче, коментираме какво ни пречи да правим нещата по верния и истински начин.

Има едно правило в човешките взаимоотношения, и то е: Не прави на другите това, което не би искал да ти правят на тебе.
И като че ли това изчерпва нещата…
Но аз не бих се съгласил с толкова ОПРОСТЕНОТО разбиране за взаимоотношения.

Взаимоотношенията с околните е преди всичко личностно отношение към тях.
То може да не се проявява в злоупотреби, като лично вмешателство в живота на другите, натрапване на идеи, манипулиране, злобни прояви на нетърпимост и прочие лошотии.
Личностното отношение би могло да е просто една вътрешна нагласа в човека да “вижда” околните по “удобния” за Егото начин.

Например отношението би могло да е:

1. Хората за мене са тълпа, не по-различна от стадо овце
2. Човек е същество, което винаги можеш да употребиш като купувач на своите ценности
3. Всеки човек е потенциален враг в постигането на моите стремежи
4. Мога да ползвам всеки човек, по всякакъв начин, в постигането на целите си.
5. Не ме интересува никой…
6. ….

Бихме могли да изредим много подобни отношения и дори да минем в полето на “доброто отношение”

Интересното е, че всеки човек, поставяйки в себе си едно отношение към околните, неминуемо отделя себе си от тях.
Един вид, нашето отношение е преградата между мене и останалите.
Дори и в най-мекото си отношение, човек третира останалите, като нещо способно да бъде преоформено и доведено до неговото лично разбиране

Така всяко личностно отношение към останалите може да се определи като вид агресия.
Човек в същността на своите взаимоотношения е АГРЕСОР, стремящ се да превземе другия и да го оформи в своя познат калъп.

Ако сте стигнали до този извод, ще видите хаотичната основа, на която стоят човешките взаимоотношения - всеки дърпа към своето разбиране, макар в някои случаи това да е едва забележимо.

Първият стремеж към взаимоотношения се проявява в човешкия инстинкт за самосъхранение.
Първата и основна проява на този инстинкт е ИСКАМ.
В началото, неосъзнат, този инстинкт идва в плача на детето, който винаги значи ИСКАМ.
ИСКАМ вода, ИСКАМ храна, ИСКАМ удобство, ИСКАМ спокойствие, ИСКАМ внимание…
Родителят дори не се и замисля, че това са първите му стъпки във взаимоотношенията с неговото дете.
И както детето действа инстинктивно в тези първи стъпки на контакт с околните, така и родителят инстинктивно отговаря на “агресията” на своето дете.
Действайки инстинктивно, родителят не се и замисля, че неговите първи отговори в тези взаимоотношения родител - дете са най-важните за бъдещият живот на детето му.
Практиката да се отглежда дете по книга е най-отвратителното нещо, което може да се случи в едно общество.
Поставяйки книгата пред себе си, родителят къде съзнателно, къде не, измества онова нещо, което е най-животворящото в човешките взаимоотношения - Любовта.

В книгата пише, че детето трябва да се храни в определени часове, и това вече изхвърля от родителя загрижеността, когато чуе детският плач: “А, не му се яде, щото не му е време, ами просто му се играе… Ама не е добре да се държи на ръце, защото лошо се свиква…”
Книгата вече е направила своя пробив в отнемането на нуждата да проявим Любов към детето.
“Ама нали от любов към детето и за негово добро ползваме книгата?” - ще кажат някои.
Да, но тя стерилизира родителската любов до толкова, че родителят почва да търси добро за детето си в страниците й, а не в себе си.

Това, разбира се, е груб пример, но всеки родител може да намери за себе си достатъчно примери за подобно мислене и отношение към собственото дете.
А колко пъти сме проявявали раздразнението си от детския плач и капризи…?
Колко пъти нашето лошо настроение е висяло над тях, изпълвайки ги с обърканост, страх, безпомощност…?
И всичко това ние поднасяме на децата си като наше лично отношение във взаимоотношенията си с тях.
Така децата ни растат по книга, в детската ясла, в детската градина, на училище, в университета, и колкото и да се залъгваме, че даваме достатъчно от себе си, един ден стигаме до извода, че сме давали по-малко любов, отколкото амбиция за правилно възпитание и образование, което идва от амбицията ни за сигурност в живота, но в никакъв случай не идва от Любовта, казваща: зачитай равния срещу тебе.
Защото нашите деца никога не са ни били равни.
Те винаги са били нещо по-ниско от нас… Нещо, което трябва да се съобразява с нашата воля, защото тя е тази, която води в ДОБРО.
И когато детето израства под волята на родителя си, защото “това е добро”, много естествено е да стане негово подобие.

Така нашето отношение, употребено във взаимоотношенията ни с децата, извайва наши подобия.

Колко родители се сещат да бъдат Приятели с децата си?
Но не да се правят на приятели, а да са Приятели.

Често казваме, че децата ни били попаднали на лоши приятели, и се опитваме да ги насочим към по-добри.
Но не се сещаме, че най-добрият приятел, който те могат да имат, и който би могъл да им влияе най-положително, сме ние.
Вместо това, родителят се мъчи да НАПРАВЛЯВА детето си с авторитета на управник.
И в метода на управника често присъства суровият език, или тежката ръка.
…Сигурно понякога се налага да сме сурови в напътствията си (макар боят да няма оправдателна причина), но колко пъти след нашето сурово държание сме поискали прошка от детето си за своята грубост?
Колко от нас са направили това, макар и с оправдателното обяснение пред своето дете, че в онзи момент се е налагало да използваме суровия метод на строгия език и принудата?
След като сте се опуснали да бъдете груби, или сте били принудени от обстоятелствата, не се притеснявайте да поискате прошка от детето си. То ще ви разбере. Това ще е най-приятелската постъпка, и ефектът от нея ще надмине стотици пъти успехът на вашия суров родителски авторитет.

Има едно нещо, което родителят трябва да знае:
Обичайте детето си, не с грижата за утрешния му ден, а с Радостта от днешния.
Това е Любовта, от която детето ви има нужда.
Всяка пропусната секунда да се радвате на детето си, и да се радвате заедно с детето си, е това, което вреди на него и вас.

Излизайки от взаимоотношенията родител-дете, и поглеждайки към тези с нашите съседи, приятели, колеги и случайно срещнати хора, ще забележим, че нашето умение да се проваляме във взаимоотношенията си се е превърнало в наша същност.
И макар за някои от вас това да изглежда пресилено казано, бих ви посъветвал да се обърнете не към тефтерчето с големите провали, а към всекидневните ви дребни проблеми в общуването с другите.
Именно тези дребни проблеми са атмосферата, в която живее човек.
Големият провал е инцидентен.
Той ни връхлита, остава своя траен отпечатък върху нас, и отминава.
Най-вече след такива големи провали, човек си задава въпросите за своето умение да общува, и търси техните отговори.
Но в дребните всекидневни проблеми, човек незабелязано подминава несериозния конфликт с колегата, недоразумението със съпругата, несподеленото от децата и така създава около себе си атмосфера на нестабилност.

Животът е в дребните нещица.
Навикът да сме недоволни от обслужването в кафенето, да се подсмихнем саркастично на колегата, да избъзикаме будалата… създава в нас едно отношение на несподеленост с околното.
Защото ако не приемаме околното с чистотата на Любовта, ние и не очакваме да бъдем приети с Любов.
Не харесваме колегата, но знаем, че и той не ни харесва (или имено за това не го харесваме), не се усмихваме на съседа, но и не очакваме усмивка от него, държим се високомерно с подчинения, но той пък ни мрази и ни завижда…

В един момент се получава парадоксът, че изгубил Радостта на чистите и светли взаимоотношения, човек започва да се РАДВА, че другите му завиждат, че се страхуват от него, че го мразят като висшестоящ, че му се подмазват, и прочие мръсотия, плувнала в блатото на лицемерното и вулгарно взаимоотношение между хората.

Да, съгласен съм, че описаният вариант не е валиден за много от нас.
Но в дребните си детайли, никой от нас не е пропуснат.
Имаме приятели, но много често се чувстваме обидени от държанието им.
Обичаме някого, но в себе си имаме критична дума и за него.
Критичната оценка не е нещо, което би могло да затъмни взаимоотношенията, ако не я ползваме като гвоздей с който да забием на показ нечия слабост.
Всеки има петна, но петното върху ябълката не я прави по-малко вкусна и желана от нас…
Приемайте човека в неговата цялост.
Не го раздробявайте на “добри” и “лоши” нещица, защото така несъзнателно създавате под-личности, с които различно се отнасяте.
Една личност не се разглежда като отделни ценности, а като сбор от определени ценности, които изграждат една Ценна Личност.
Всяка Личност е ценна във вашият живот.
Всяка Личност е част от живота ви.
Определяйки някого като “лош”, вие определяте част от живота си като “лоша”, и така сам творите ЛОШОТО с което живеете.
Кой иска да живее в ЛОШО?

Виждайте само Красивото и Доброто в тези, с които сте във взаимоотношения (а и не само в тях)
Така вие творите един Добър живот за себе си и останалите.
Така вие ставате Добър, и поднасяте на останалите едно Добро във взаимоотношенията си с тях.

И светът става по-Добър… без да променяме другите, а променяйки себе си.

—

Препечатано с малки стилови промени от Truden Web Site